СТЪПКИ КЪМ АХМАТОВА И БАГРЯНА: ГРАНИЦИ НА ПСИХОЛИНГВИСТИЧНИЯ ЕКСПЕРИМЕНТ ПРИ ИЗСЛЕДВАНЕТО НА ЛИРИКА ПДФ Печат Е-мейл

СТЪПКИ КЪМ АХМАТОВА И БАГРЯНА: ГРАНИЦИ НА

ПСИХОЛИНГВИСТИЧНИЯ ЕКСПЕРИМЕНТ ПРИ ИЗСЛЕДВАНЕТО НА ЛИРИКА

Йордан ЕФТИМОВ

There is an abys between the linguistic analysis even of the classical stylistic type, and the issues of meaning (let

us not talk about the issues of value). It is neither possible, nor necessary to fill in this abys. Linguistics has other tasks –

among which is the one to show which forms of language the literary work uses. Psycholinguistics analyzes the different

sides of the real reception of the work. The article deals with the cases of lyrics of Ahmatova’s and Bagryana’s as

exemplary of the possibilities of the different language-centered approaches.

В изследването на лирическите текстове лингвистическите техники винаги са били

добре дошли заради очевидния им стремеж да бъдат по-близо до материала на езика. Първата

антипозитивистична вълна изследвания на художествения текст през ХХ век Фослерово-

Шпитцеровата стилистика в немскоезичната романистика и Московския лингвистичен

кръжок в руската славистика предлага един бръснещ полет над лирическите творби, за да

се навлезе по-добре и по-плътно в света на индивидуалния творец. Творбата е преди всичко

само вход към нещото, което интересува тези изследователи. Стилистиката между войните

много бавно върви от все пак психологически основания към затвореното четене в името на

самостойната творба. Прочутият езиковед Л. В. Шчерба пише, че е необходимо да се направи

инвентаризация на творбата като се започне от речника й и се стигне до последната група

изразни средства (а за него езиковедът може да изследва от фонетичното ниво до

фразеологията и синтаксиса, без да поставя акцент върху него) (Щерба 1957). Но в

конкретните анализи той все пак подчертава ролята на граматическите характеристики на

ключовите думи, а това за него традиционно са съществителните, обозначаващи лирическите

персонажи.

През 60-те се стига не само до съставяне на честотни речници на отделни поети (напр.

само за Блок представителни са няколко речника, направени от Зара Минц вж. Минц 1967 и

Минц 1971, но могат да се видят и речниците върху върхови стихосбирки на т.н.

постсимволисти: “Anno Domini” на Ахматова Цивьян 1967, или Кипарисова кутияна

Инокентий Аненски Топоров 1967), но и до обосноваване на различни методики за анализ

на поетическия текст, опрени изключително на речника му (Левин 1966, Левин 1975, Лотман

1972). Михаил Гаспаров предлага прочит на стихотворението като четене според частите на

речта”. Според него ако разделим лексемите на групи, които да включват съответно думите,

обозначаващи предмети и обекти (съществителните и местоименията), действия и състояния

(глаголите) и качества и оценки (прилагателните и наречията), можем да разчитаме да

изградим един точен модел на вътрешния святна творбата (Гаспаров 1977). Тази методика

не представлява някакъв прецедент, тя е само пример за лингвистическата работа. Други

предлагат разделянето по други групи (за Гореликова, Магомедова 1989 местоименията

трябва да бъдат отчленени в самостоятелно множество, защото са по-многозначни от

съществителните в рамките на лирическата творба) или на други принципи.

Върху идеята, че граматическите характеристики на конкретните словоформи в

поетическата творба и по-точно техните взаимоотношения контрасти и сходства имат

водещо значение в композицията на стихотворенията, се спира Роман Якобсон (Якобсон

2000). Според него при някои творби дори може да се говори за граматически метафори”,

т.е. за граматически опозиции, които работят като поетически образи (Якобсон 1961: 397).

Специално анализът на фонетичната системност на творбите е доведен от структурализма до

почти нехерменевтична софистицирана алеаторика, звуковите повторения бяха превърнати в

тема на специални изследвания (Коларов 1983). През 70-те т.н. анаграми се превръщат в

топтема за все по-микроскопския визьор на лингвистите, интересуващи се от художествения

текст (Баевски и Кошелев 1979, Иванов 1975).

Но истината е, че между езиковедския анализ, дори от класически стилистичен тип, и

въпросите за значението (да не говорим за въпросите за ценността) лежи бездна. Още по-

сложно е използването на социологически методи от типа на анкети и интервюта. Тогава

113

изглежда, че в изследването на литературната творба най-сетне е взет предвид читателят, но

при по-внимателно вглеждане става ясно, че този читател е по неизбежност манипулиран от

анкетьора. Без да навлизам в подробности, ще се спра на два случая, които показват нагледно

как езиковедските подходи се натъкват на камък точно когато предвещават излизане от

капана на субективната преценка, в която често са набеждавани литературните историци.

Първият случай е свързан с лириката на Анна Ахматова. Чест прави на руските

формалисти, че в началото на 20-те години на ХХ век предпочитат именно творчеството на

Ахматова като заслужаващо изпробването на техните нови методи (Жирмунски 1928,

Ейхенбаум 1923, Виноградов 1922, Виноградов 1925, Шкловски 1923). Точно както Якобсон

на примера на Хлебников извежда новите търсения на футуристите с помощта на понятия

като оголване на похватаили изказване с акцент върху израза” (Якобсон 1921) или на

примера на Пастернак строи теорията за метонимията и метафората като китове-антиподи,

върху които лежи всяко езиково съоръжение (Якобсон 1935).

Главните участници в развилата се дискусия около Ахматова са Ейхенбаум и

Виноградов. В книгата си върху поетесата Ейхенбаум излага няколко тези, важни за

формализма изобщо, а също предлага конципирането на редица значими според него

поетически иновации, извършени от нея. Натрапващият се дуализъмна лирическото азв

лириката на Ахматова той разглежда по неочакван за съвременниците начин: като

персонифициран оксиморон”. Според Ейхенбаум това е фигура на речта”, нещо като

стилистическа фигура, която се явява differentia specifica за Ахматова. Всякакви тълкувания е

получавало това лирическо аз”, разделено на две противоположности, “блудница”,

връхлитана от страст, и нища монахиня”. В хода на разгърналата се през 1946 г. кампания за

притискане на творческата интелигенция е атакуван и Борис Ейхенбаум заради

привързаността му към реакционнаташкола на Веселовски и заради положителния отзив

за новите стихове на Ахматова. Ейхенбаум е жестоко разкритикуван от самия комисар по

културата Жданов в списанията Звездаи Ленинградзаради трайното си положително

отношение към Ахматова тази полумонахиня-полупроститутка”. На събрание на

Ленинградския институт за литература, провело се под егидата на Академията на науките на

Съветския съюз, Ейхенбаум си прави самокритика и се признава за виновен в политическа

наивност”: не бил схванал, че произведенията на Ахматова съдържат “трагически подтекст”.

А това, покайвайки се, признава вече побелелият учен, е напълно неуместно в епоха, когато

съветското общество мобилизира всичките си сили, за да даде достоен отпор на заплахата от

англо-американския империализъм (Ерлих 1996: 141). Но да се върнем към книгата от 1923

г.: Ейхенбаум твърди, че Ахматова работи с една реторическа фигура, която проектира в

областта на психологическата драма. А също и че стилистическият парадокс е породил

духовното раздвоение. За него творчеството на поетесата гъмжи от парадокси, движено е от

антитези и в крайна сметка се изплъзва от психологическите формулировки. Изследователят

на руския формализъм Виктор Ерлих подчертава, че Ейхенбаумовото тълкувание на

Ахматовото лирическо “аз” е формалистичен удар, насочен срещу възможността за интимна

лирика (Ерлих 1996: 193).

Значим проблем, който Ейхенбаум повдига в друга книга, писана по същото време, е

този за разговорността на лириката на Ахматова. Той разделя руската лирическа поезия на

три “стила” – риторически (или декламационен), разговорен и мелодически (или “напевен”).

За стиховете на Ахматова според него е присъща тенденцията да имитират разнообразието и

подвижността на разговорната интонация (Ейхенбаум 1922: 8-10).

Но най-важното е, че за Ейхенбаум, както и за повечето литературни историци след

него, Ахматова е преди всичко различна от символистите, не тяхна продължителка. За

разлика от символистите “доминиращ” в нейния стил бил стремежът към стегнатост и

енергичност на изказа, разко контрастиращ на тяхното многословие и на търсената от тях

неяснота (Ейхенбаум 1923).

Виноградов анализира речника на Анна Ахматова. Ето как резюмира подхода му

Ерлих: “В скрупульозните изследвания на Виноградов поетическият стил на Ахматова се

разглежда в термините на т.н. “семантични групи”, които се повтарят многократно в нейния

сдържано-лиричен стих (Виноградов 1925). Анализът на подбора и съчетаването на думите, а

114

също и модификациите на значенията им в зависимост от контекста на цялото

стихотворение, от гледната точка на Виноградов, е най-точният ключ към затворения

поетически свят на Ахматова.” (Ерлих 1996: 86)

Така се оказва, че на Ахматова се гледа както често се гледа на славянските

символисти – като на поет с ограничен лексикален и в крайна сметка реторичен (в това число

образен) регистър. Нещо повече – Виноградов твърди, че открива три и може би дори четири

типа символи при Ахматова: думи-символи, фрази-символи, изречения-символи и (колкото и

сам да има чувство, че казва нещо смело за стилистик) цели стихотворения-символи

(Виноградов 1925).Така са поставени теми, по които са разкрити неразрешими спорове. Кога

имаме право да говорим за разговорността на нечия поезия? И с какви методи можем да я

установим, при положение, че за творците от миналото не разполагаме с изследвания на

устната разговорна всекидневна реч? Винаги ли можем да предполагаме преднамереността

на звучащите като разговорни езикови конструкции на поетите? Как да подложим на

проверка с помощта на асоциативен експеримент или на експеримент с подчертаване на

ключови думи една поезия, в която евентуално думите нямат значение, взети поотделно, а

само в рамките на фразата, изречението или дори целия текст? Какво ни помагат съответно

честотните речници в този случай?

Съдбата на Ахматова в литературната история е почти повторена от наистина

превеждалата я и сама превеждана от нея българска поетеса Елисавета Багряна. И с нея се

случва едно като че ли преждевременно поставяне в опозиция на символизма, едно сякаш

твърде леко привиждане на “естественост” на текстовете й. Дори когато се прави сравнение

между нейна творба и творба на символист par excellence, в крайна сметка се подчертава

отклонението (Хаджикосев 1994).

Възможност това да бъде разсеяно, струва ми се, се открива благодарение на

изследванията на Пенка Илиева-Балтова, която сравнява преводите на пет стихотворения на

ранната Багряна, преведени на руски от Ахматова (Илиева-Балтова 1986, Илиева-Балтова

1997). Казано с две думи: експериментът с ключови думи показва една повече от голяма

вариативност. Може да се обобщи дори, че читателите (главно филолози) са подчертали

много по-голям процент от думите, почти всички думи в стихотворенията. Благодарение на

сравнението може да се види и по-ясно връзката на Багряна със символизма – разбиран като

стремеж към многозначност. А онова, което приписват често на Ахматова и Багряна във

всяка от техните метатрадиции – простота и ясност, трезвост, в тези пет стихотворения

(“Вечната”, “Унес”, “Съдба”, “Безумие”, “Реквием”) намира своето нетърпящо възражения

опровержение (Илиева-Балтова 1997: 34-36).

Но психолингвистичните експерименти говорят за това как се възприема една

художествена творба, как си взаимодействат с оглед конкретна рецептивна общност

елементите й (в този смисъл търсенето на ключови думи вече подвежда към търсенето на

нещо, което е предположено), кои елементи се запаметяват по-лесно. Но в интерпретирането

на резултатите изследователите се натъкват на тежки антропологически спънки. Например в

своя анализ на експеримента върху Багряна/Ахматова Пенка Илиева-Балтова включва изводи

за ролята на етнокултурната специфика, която според нея обяснява различните подчертани

ключови думи. А защо не за значението на заглавието в съответната рецептивна общност или

за идеята за литературността?

Вече са посочвани основните посоки на социометрията (Леви 1972) и ние разполагаме

с отрезвена от утопията да бъде херменевтика наука за това как читателят чете. Предстои

още много работа. И експериментът дали лириката на Багряна се усеща като разговорна днес

предстои. Както предстои проучването кои теми на Багряна или, да речем, на Ахматова се

запомнят или усещат като значими. Задълбоченият професионален читател би могъл да

наброи подобно на Виноградов или Майкъл Рифатер общите места за едно творчество, както

и нормиращите и нормативни връзки между думите в една “семантична група” или

“дескриптивна система”. Но какво правят различните читатели – това вече е задача, с чието

изпълнение могат да се нагърбят само психолингвистите.

115

ЛИТЕРАТУРА

Баевски и Кошелев 1979: В. С. Баевский, А. Д. Кошелев. Поэтика __________А. Блока: анаграммы. – В: Учен. зап.

Тартуск. гос. университета, вып. 459 (“Творчество А. Блока и русская культура ХХ века: Блоковский сборник III”,

под ред. З. Минц), Тарту, 1979.

Виноградов 1922: В. В. Виноградов. О символике Анны Ахматовой. – “Литературная мысль”. Пг., 1922,

альманах 1, 91-138.

Виноградов 1925: В. В. Виноградов. О поэзии Анны Ахматовой (Стилистические наброски). Л., 1925. =

Виноградов 1976.

Виноградов 1976: В. В. Виноградов. О поэзии Анны Ахматовой (Стилистические наброски). – Във: В. В.

Виноградов. Избранные труды, Поэтика русской литературы. М., “Наука”, 1976, 369-459.

Гаспаров 1977: М. Л. Гаспаров. К анализу композиции лирического стихотворения. – В: Целостность

художественного произведения и проблемы его анализа в школьном и вузовском изучении литературы, под ред.

И. И. Стебуна. Донецк, 1977.

Гореликова, Магомедова 1989: М. И. Гореликова, Д. М. Магомедова. Лингвистический анализ

художественного текста. М., Русский язык, 1989, 115.

Ейхенбаум 1922: Б. Эйхенбаум. Мелодика русского лирического стиха. Пг., 1922.

Ейхенбаум 1923: Б. Эйхенбаум. Анна Ахматова (Опыт анализа). Пг., 1923.

Ерлих 1996: Виктор Эрлих. Русский формализм: история и теория. Санкт-Петербург, 1996.

Жирмунски 1928: В. М. Жирмунский. Преодолевшие символизм (1916). – Във: В. М. Жирмунский.

Вопросы теории литературы. Л., 1928.

Иванов 1975: В. В. Иванов. Структура стихотворения А. Блока “Шаги командора”. – В: Тез. I Всесоюз.

конференции “Творчество А. Блока и русская культура ХХ века”, под ред. З. Минц, Тарту, 1975.

Илиева-Балтова 1986: Пенка Илиева-Балтова. Психологические особенности восприятия и оценки

поэтического текста в оригинале и переводе. – В: Год. на Соф. университет “Кл. Охридски”, ФСлФ, том 76 (1982),

1: Езикознание, С., 1986, 120-162.

Илиева-Балтова 1997: Пенка Илиева-Балтова. Съвременният български език и проблемите на

междуезиковите контакти. – В: Пенка Илиева-Балтова, Андреана Предоева, Ива Пенкова, “Аспекти на речевата

комуникация”, ИК “Тилиа”, С., 1997, 11-111.

Коларов 1983: Р. Коларов. Звук и смисъл. С., Издателство на БАН, 1983.

Леви 1972: И. Левый. Значения __________формы и формы значений. – В: “Семиотика и искусствометрия”, под ред.

Ю. Лотмана и В. Петрова, М., Изд. “Мир”, 1972, 88-107.

Левин 1966: Ю. И. Левин. О некоторых чертах плана содержания в поэтических текстах. – В: Структурная

типология языков., М., 1966.

Левин 1975: Ю. И. Левин. Лексико-семантический анализ одного стихотворения О. Мандельштама. – В:

Слово в русской советской поэзии, под ред. В. П. Григорьева, М., 1975.

Лотман 1972: Ю. М. Лотман. Анализ поэтического текста. Л., 1972.

Минц 1967: З. Г. Минц. Частотный словарь “Стихов о Прекрасной Даме” Ал. Блока и некоторые

замечания о структуре цикла. – Учен. зап. Тартуского гос. университета, вып. 198 (Труды по знаковым системам,

III, 1967), 209-316.

Минц 1971: З. Г. Минц. Статистический подход к исследованию плана содержания художественного

текста. – Учен. зап. Тартуского гос. университета, вып. 284 (Труды по знаковым системам, V, 1971), 288-332.

Топоров 1967: В. Н. Топоров. О “Кипарисовом ларце” И. Анненского. – Учен. зап. Тартуского гос.

университета, вып. 198 (Труды по знаковым системам, III, 1967).

Хаджикосев 1994: Симеон Хаджикосев. Багряна в перспективата на постсимволистичната поетика

(Според стихотворението “Унес”). – В: сб. “Вечната и святата: Нови студии за Багряна”, ред. Милена Цанева, УИ

“Св. Климент Охридски”, С., 1994, с.25-33.

Цивьян 1967: Т. В. Цивьян. Материалы к поэтике Анны Ахматовой. – Труды по знаковым системам, III,

Тарту, 1967.

Шкловски 1923: В. Б. Шкловский. Анна Ахматова: Опыт анализа. Пг., 1923.

Щерба 1957: Л. В. Щерба. Опыты лингвистического толкования стихотворений. I. “Воспоминания”

Пушкина (1923); II. “Сосна” Лермонтова в сравнении с ее немецким прототипом (1936). – В: Л. В. Щерба.

Избранные работы по русскому языку. М., Учпедгиз, 1957, 27-97.

Якобсон 1921: Р.О. Якобсон. Новейшая русская поэзия. Набросок первый. Прага, 1921 = Р. Якобсон.

Работы по поэтике. М., Прогресс, 1987, 272-316.

Якобсон 1935: R. O. Jakobson. Randbemerkungen zur Prosa des Dichters Pasternak. – Slawische Rundschau,

vol.VIII, 1935 = Р. Якобсон. Работы по поэтике. М., Прогресс, 1987, 324-338.

Якобсон 1961: Р. Якобсон. Поэзия грамматики и грамматика поэзии. – В: Poetics. Poetyka. Поэтика.

Warszawa, 1961.

Якобсон 2000: Р. Якобсон. “Котките” от Шарл Бодлер. – В: Р. Якобсон. Езикът на поезията. С., Захарий

Стоянов, 76-102.__

 

Последен брой

Езиков свят