ХОМОЕРОТИКАТА В НАЙ-НОВИЯ СЛОВЕНСКИ РОМАН ПДФ Печат Е-мейл

 

ХОМОЕРОТИКАТА В НАЙ-НОВИЯ СЛОВЕНСКИ РОМАН[1]

Алойзия ЗУПАН СОСИЧ

The most recent Slovene novels (1990-2005), homoeroticism is only gradually working its way through stereotyping, medicalising, and mystery towards a normal state, or an equalisation of different sexual identities. It is comparable to the Slovene homoerotic literary tradition in the status of its episodic nature and its correlation to adolescents and/or forced living conditions. Since it was the experimentation of sexual identity of adolescents that has led to the more tolerant image of homosexuality in the most recent Slovene novels, the discussed homoeroticism is still turning in the circle of normalisation measured against heterosexuality, which treats homosexuality merely as a transistory phase in sexual development.

ХОМОСЕКСУАЛНОСТТА КАТО ФОРМА НА ПОЛОВА ИДЕНТИЧНОСТ

Да се говори за литература в перспективата на хомоеротиката в словенската литературна история не е установена практика. Редки са дори литературоведските изследвания на текстове през обектива на еротиката, като най-често недвусмислено се изказва смущение от другостта и нейната „неприемливост”, и изобщо към еротиката се демонстрира пренебрежение като към табуирана или направо (научно) непълноценна тема. Но ако отказът от разглеждане на еротичните измерения на литературата в миналото се извиняваше с „теснотата” на подобни изследователски перспективи, то през последното десетилетие такава уговорка за анализ на романа е напълно неуместна. В най-новия словенски роман (1990–2005) пъстротата[2] от поетики и разнообразието от модели се обединяват от една постоянна обща характеристика – интимния сюжет, в който централна е любовната тематика. В нея битовата проблематика се измества от въпроса за половата идентичност: общуването между половете, съизмерването на любовта и еротиката и репресиите на хетеросексуалната матрица[3].



[1] Глава от монографията на А. З. Сосич „Ръбовете на мрежата, ръбовете на Аза”, Любляна, Студентско издателство 2006 (Alojzija Zupan Sosič. Robovi mreže, robovi jaza. Ljubljana, Študentska založba, 2006).

[2] На най-новия словенски роман вече не му е присъща квалификацията „постмодерен”, доколкото постмодернизмът започна да отстъпва от словенската литература някъде към средата на деветдесетте. Тогава се появиха отделни пост/модерни и пост/екзистенциални романи, макар че повечето от тях съвсем спокойно можем да назовем с поизносеното понятие литературна еклектика. По същия начин в словенския роман днес в различна степен наблюдаваме пост/модернистични похвати, но като цяло романовият модел представя модификация на традиционния роман. Тоест, следва се традиционният роман, чийто модел се прекроява от различни пост/модерни особености, най-вече от жанровия синкретизъм и от променената роля на разказвача (повече вж. Зупан Сосич 2003).

[3] Изразът „хетеросексуална матрица” е въведен от Джудит Бътлър за означаване на установения сексуален ред, който, в полза на репродуктивността, вече хилядолетия наред е хетеросексуалният. Тази матрица определя хетеронормативи, тоест строги правила и конвенционални образи, които в (хетеросексуалното) общество постановяват като нормални хетеросексуалното поведение и хетеросексуалната полова практика. Номинацията обединява понятията „хетеросексуален договор” на Моник Уитиг (според която хетеросексуалността не е сексуалност, а политически режим) и „насилствена хетеросексуалност” на Ейдриън Рич.

Кризата на половата идентичност в съвременния словенски роман по правило намира израз в отношенията между мъжа и жената, доколкото техните идентификационни затруднения най-често са еротични затруднения. Изразяването на блокираната комуникация между половете, както и отслабването и разрушаването на половите стереотипи, разкрива репресивността на хетеронормативите, които продължават да проявяват неблагосклонност към половите малцинства. При условие, че хомосексуални мотиви[1] в словенския роман се срещаха рядко, е интересно да видим какво е положението през деветдесетте години, когато в света станаха актуални „новите обществени движения”, а медиите, модата и попкултурата произведоха андрогинната фигура на човека, освободена от белези на полова определеност. В размислите си по-нататък ще се опитам да проследя хомосексуалната сюжетика, като първо очертая днешното положение на половите малцинства, а после представя хомоеротиката в съвременния словенски роман.

Новото хилядолетие предлага най-много иновации в областта на половата идентичност. Всъщност тезите и теориите за идентичността непрекъснато се преплитат с проблематиката на половата идентичност, за което известната изследователка Джудит Бътлър (Бътлър 2001:28) твърди, че е погрешно първо да се говори за „идентичност” и едва след това за полова идентичност. Изучаването на различията в половата проблематика поставя на свой ред въпроси около хетеронормативите, моделите на общуване и работа, произведени от хетеросексуалната матрица. И доколкото полът вече не се разбира като постоянна и непроменяща се категория, действителният пол пък не следва да се определя въз основа на биологични доказателства за това дали индивидът е мъж или жена. Биологията, строгото разделяне на хората на два пола (мъжки и женски) с въвеждането на категорията обществен пол[2] се разколеба и усъмняването дойде от дилемата по процеса на конструирането на (която и да било) идентичност, където причините и последствията, предварителното и допълнителното, първичността и вторичността в обществено културните механизми по правило си разменят местата.

Още Мишел Фуко в История на сексуалността пита защо изобщо търсим „точен пол”, след като полът не е изконна даденост, а чисто и просто е продукт на дискурсните практики. Към съвременното разбиране на хамелеонската същност на пола голям принос има Лакан със своята теза за маскарада на половете. Той твърди, че психоанализата не би се наела да оправдава „мъжкото” и „женското” като взаимнодопълващи се дадености, сигурни в своята идентичност и в тази на другия, но би могла да покаже фантазма, на който се основава това понятие. Жените и мъжете играят роли в маскарада на сексуалността, в който идентификациите са скрити под маска. В постфеминистичната теория на идентичността доразвиване на тезата на Лакан за маскарада на половата идентичност предлага Бътлър с идеята си за връзката между обществения пол и пърформънса. Според нея онези, които в своя пърформънс подражават на собствения си пол, не са травестити – всички подражаваме на женския или мъжкия си пол с увереността, че следваме верния и оригинален идеал, доколкото самият оригинал е пародия на идеята за природно и оригинално.

Конструирането и променливостта на пола са тема, с която се занимават „новите обществени движения”[3]. Те се появяват през 60-те години и включват феминисткото движение, движението за освобождение на цветнокожите малцинства и хомосексуалните (гей и лесби) движения. Сродява ги политиката на идентичността, която през 90-те години се обединява в така нареченото queer движение. Още самото понятие (queer движение/теория) е провокативно в смисъл на автоирония; на жаргон се употребява като презрително наименование за гейове, но означава също така и нещо странно, необичайно, своеобразно, чешитско, комично, подправено, съмнително, дори болезнено. Queer движението като цяло се занимава с пола и сексуалността, с което се приближава към модерния анализ на конструкцията на пола и сексуалността. За разлика от останалите движения то събира различните идентичности и приема останалите, тоест онези, които досега не са разпределени никъде (Сукич 1997:213–215). Така например queer теорията като събирателна теория, политика и акция през 90-те години обединява лесбийки, гейове, бисексуални, травестити, транссексуални, феминистки, жени… С изследването на културологичните определения за това що е нормално и естествено, мимолетно и трайно, движението ефективно разколебава хетеронормативите.

Централен въпрос за половата идентичност, изследван от queer теорията, е именно отношението между половете. Като се имат предвид различните версии за това колко са половете, става очевидно, че подобни дискусии демонстрират степента на политическа влиятелност на отделни общности. Колкото повече се засилва влиянието на маргиналните групи (които в рамките на queer теорията нарекох „нови обществени движения”), толкова повече се оспорва твърде тясната за тях класическа хетеросексуална схема. В сексуалната теория[4] въпросът един, два или три са половете е наследство от феминизма. Днес вече питането е дали те са пет или десет. Тезата за петте пола в западните общества се основава на отчитането на биологичните белези: „безспорен” мъж, „безспорна” жена, хермафродит, транссексуален мъж, правещ се на жена, и транссексуална жена, правеща се на мъж. Ако пък се съди по важните „родствени връзки”, броят на половете се увеличава на десет: „нормална” жена, „нормален” мъж, жена лесбийка, мъж гей, бисексуална жена, бисексуален мъж, жена травестит, мъж травестит, транссексуална жена и транссексуален мъж.

Разколебаването на непоклатимата полова бинарност, поддържаща репресивната хетеросексуална матрица, през седемдесетте години се провежда предимно от медиите, докато (главно) музикалната индустрия и модата моделират андрогинната фигура на съвременния човек. Преднамереното размиване на мъжкото и женското в различен, трети пол, представлява скок в мисленето, поне доколкото фигурата на андрогина, освободена от всякакви белези на полова определеност, намеква за хомоеротика или най-малкото за бисексуалност (Сукич 1997:219). Андрогинът като поп-декадентско лице на постмодерния нарцисизъм донякъде може да се приеме и за утопия на сексуалните революции (Сукич 2001:340), и за субкултурен знак, тъй като половете си остават първозначни и доминиращи обществени кодове.

Отслабването на хетеронормативите се случва предимно на равнището на научния или художествения дискурс, докато в реалността половите малцинства продължават да се възприемат като екзотични и смущаващи. Ако Лутер пише, че нашата идентичност се формира въз основа на дискурсите и репрезентациите (Кухар 2003:11), на които сме подвластни, тогава е необходима не по-малко и интерпретация на различните текстове, в които можем да се огледаме и самотематизираме. Въпросът за хомосексуалността в този смисъл е красноречива илюстрация на практиката на изключване, потвърдена и от медийната конструкция на хомосексуалността. За това много точно пише Роман Кухар в книгата си Медийни фигури на хомосексуалността (2003), в която изследва как медиите репрезентират тези маргинализирани общности в словенските печатни издания от 1970 до 2000 година. Медийните фигури на хомосексуалността той разпределя в пет категории: стереотипизиране, клиничност, сексуализация, тайна и нормализация.

Според автора[5] стереотипизирането се основава на непостоянните обществени полови роли, доколкото медиите представят гейовете като женствени, лесбийките като мъжкарани, затова пък клиничността се изразява в потискането на хомосексуалността в медицински и психиатричен смисъл, а сексуализацията – в пришиването на хомоеротиката единствено към телесните измерения на еротиката. Другата разновидност на хомосексуалността – тайната, свързана със срама и обидата – представя последната креатура на медиите, нормализацията. Характерна е за края на деветдесетте години, за съжаление само привидно, тъй като се появява като нормализация на хомосексуалността според критериите на хетеросексуалните, което всъщност не застрашава хетеросексуалния свят. Но дали един такъв деполитизиран образ на хомосексуалността като единствено приемлива идентичност в медийното пространство е характерен и за съвременната словенска проза? Какви категории на хомоеротиката са се формирали в сюжетните светове на най-новия словенски роман?

ХОМОЕРОТИКАТА И НАЙ-НОВИЯТ СЛОВЕНСКИ РОМАН

Най-новият словенски роман (1990–2005) все още не съдържа изобилие от хомоеротични мотиви, макар техният дял (в сравнение с предишните десетилетия) да се е увеличил. Хомоеротични мотиви се появяват в (около) единайсет романа (Б. Бойету, Филио не е у дома; А. Чар, Игра на ангели и прилепи; Ф. Франчич, Омраза; З. Хочевар, Цъфтеж; Тед Крамолц, Танго с копринени налъми; Катарина Маринчич, Прикрита хармония; А. Морович, Бегачът; Владетелката; В. Мьордендорфер, Да тичаш след червена дяволица; А. Е. Скубиц, Фужински блус; Б. Свит, Смъртта на словенската примадона), а хомоеротична тематика – само в три романа (Б. Мозетич, Ангели; Изгубеният разказ; С. Тратник, Казвам се Дамян). Както в световната литературна продукция, така и при словенците преобладава гей проблематиката, в чийто уклон към аполитизация се намесват и сравнително малко лесбийски[6] мотиви. Във всичките изброени романи (точно както и в медиите) се показва деполитизираният образ на хомосексуалиста, противоположен на актуалните нови обществени движения, присъстващи и в Словения. Хомоеротичните категории в романите преминават през четири фази: от стереотипизирането през тайната и клиничността до нормализацията. Обща особеност на романите с хомоеротична сюжетика е именно граничността на някои категории, които от стереотипизиране се придвижват към нормализация (например в романа Цъфтеж) или туширане на остро изразените разлики с преплитане на различни категории (например клиничността, тайната и стереотипизирането в романа Казвам се Дамян). Най-много романи с герой хомосексуалист се обръщат против нормализацията, но, както бе изтъкнато и в предговора по повод медийната репрезентация, все още според хетеросексуалната перспектива (например Игра на ангели и прилепи, Фужински блус, Смъртта на словенската примадона, Цъфтеж, Ангели, Омраза, Бегачът, Владетелката).

Най-стереотипен образ на хомосексуалист се появява в романа Да тичаш след червена дяволица (1996) на В. Мьордендорфер (1958). Доколкото тук геят е представен през очите на ревнив, обиден и побеснял любовник, той притежава и най-много конвенционални черти. Хомосексуалистът Альоша, професор по славистика, възбужда като жена разказвача от първо лице, ревнив режисьор, защото е (твърде!) елегантен, бъбривец и домакин, с което дори може да погнуси. Стереотипизирането в този роман се разполага в по-широк ироничен контекст, тъй като с мотива за хомосексуалиста романът подиграва не половото малцинство, а хаотичния главен герой, който през целия роман тича след побягналата своя любовница. Иронизиран е и страхът на разказвача да бъде съблазнен от човек от същия пол – веднъж сериозно се уплашва, че в пияно състояние се е отдал „дори” на мъж.

Все още стереотипен, макар и неироничен и таен, образ на хомосексуалист предлага романът Филио не е у дома (1991) на Берта Бойету (1946–1997). В този антиутопичен текст хетеросексуалната и хомосексуалната любов имат една и съща роля: в репресивното общество посредством извратеността хората трябва да се деперсонализират и отчуждят така, че вече като емоционални инвалиди да могат да се подлагат на безкрайни манипулации. По този начин в билет за света на възрастните се превръща изнасилването; двама млади мъже биват изнасилени в Долния град. Преди изнасилването момчетата са девствени, затова деянието ги отвращава, но им дава и погрешни сексуални образци, които (като садомазохизма) те по-късно поддържат. Антиутопичната приумица за държавен надзор над сексуалността във Филио не е у дома подменя еротиката с насилие, стереотипно представяйки хомоеротичното изнасилване като нещо обичайно в живота на пансиона. С това стереотипизиране романът се включва в традицията на словенската гей сюжетика, която най-често се появява в затворени пространства, каквито са учреждението (интернатът), затворът или манастирът. В такива групи специално избрани мъже поддържат настроението в амплитуда от абстрактно еретични, напълно духовни връзки, до перверзни изживявания. Така още в първия[7] словенски хомоеротичен роман Хлапета (1938) на Франце Ноушак любовта между Зденка и Нани върви в неопределена посока на пробуждане на сексуалността, а съзрява в „безпроблемната” хетеросексуална половост, докато в Левитан (1982) на Витомил Зупан например хомоеротиката е преобладаващо сексуализирана.

Към традицията на словенската гей сюжетика спада и романът Прикрита хармония (2001) на Катарина Маринчич (1968), който става част от литературното наследство със стереотипизирането на хомоеротиката в лицето на главните герои тийнейджъри Карол и Драготин. Хомоеротичната любов между тях в своята еретичност прилича на еднополовите отношения в първия словенски хомоеротичен роман Хлапета, но се съобразява с предписанията на хетеросексуалната матрица, която допуска истории от този вид единствено като ранни тийнейджърски пробвания. Докато отношенията между Зденка и Нани в Хлапета се движат от абстрактно привличане до осъзнати посягания, любовта в Прикрита хармония е предимно духовна. Но не само в този роман отношенията се основават на замълчаване и затаяване и на неяснота около телесния компонент; забулени остават дори приятелските чувства. Ако проследим хомоеротичното привличане през (почти) целия роман, така и няма да намерим любов, изразена експлицитно – най-много да бъдем изтормозени от едностранната[8] (на Карол) хомоеротика. Романът (и в смисъла на стереотипизирането на хомоеротиката) завършва напълно жанрово: под диктата на семейния роман хомоеротичната двусмисленост се преобразува в хетеросексуален романс между Драготин и Ирма; Карол като вече възрастен оперен певец, ненамерил истинско удовлетворение с нито един от многобройните си любовници, с носталгия си спомня за Драготин.

Интересен пример за стереотипизирането на хомосексуалността, която съвсем безпроблемно върви към нормализация, откриваме в романа Цъфтеж (2004) на Зоран Хочевар (1944). Трансформацията се извършва в типичното пространство на мъжката хомоеротика (затвора), който е лост за отприщване на другостта и промените у героите. Мотивът за еднаквия пол работи провокативно само ако проследим характерния профил на главния персонаж Войц Пуйшка от първия до последния роман от трилогията (Боже Господи, 1995; Полудяване, 1999 и Цъфтеж, 2004). Мачото, шовинистът и националистът Пуйшек е пример за неблагонадежден разказвач[9], който се осъществява само в бруталните сцени. Заради изнасилване е хвърлен в затвора, където неговата промяна започва именно с хомоеротична консумация. Войц отначало игнорира съкилийника си Ивица, но по-късно той постепенно започва да го привлича. Теснотата и ограничеността на Войц с лекота се разгръщат в тотална различност[10]: превръщането на стереотипа (в началото на романа Войц възприема това, че Ивица се грижи за тялото си като за нещо „женско” и кръщава хомосексуалиста „лелята”…) в нормализация (с Ивица спорят за хомо- и хетеросексуалната любов и стигат до извода, че разликите не са особено големи) става през хумора и иронията. Моментът, в който Пуйшек установява, че Ивица съвсем не е „педераст”[11], е всъщност началото на моралното му преобразяване и след като едва тогава решава, че ще се промени, започва да се самоизтезава. Макар за развитието на В. Пуйшка хомосексуалният опит да е най-важният, в смисъл че хетеросексуалната му „нормалност” е почти изличена, и той в края на романа обяснява като всеки следното: един подобен опит прави чест на мъжа, а останалото е срам. По-неприятни са му чувствените атрибути на хомосексуалността като например явната проява на внимание, нежност и ухажване.

Пътят към нормализацията и в останалите словенски романи върви през експеримента или по-точно през предизвикателствата на собствената идентичност. Тя е свързана с хомосексуалните влечения на някои млади герои и е оправдавана или като авантюрна забежка или като моментно убежище след разочарование от хетеросексуалната любов. Така например хомосексуалната любов в романа Фужински блус[12] (2001) на Андрей Скубиц (1967) е отдушник и повод за изследване на индивидуалната полова идентичност. В последната глава на този полифоничен роман, където няколкото фужински истории са записани на различни „езици”, се появява лесбийски мотив, който бива далеч по-контролиран, отколкото например в творбата на Чар с подобен елемент. Лесбийската сцена, когато най-младата героиня Янина утешава разплаканата си приятелка Даша, е следствие тъкмо от емоционален дискомфорт. Ласките спонтанно прерастват в любене, макар и Даша през цялото време да се пита какъв е смисълът на това, което правят. Нейният страх от разкриването на авантюрата, от това, да не би да е лесбийка и сама да провокира подобни неестествени деяния, отслабва чувствените удоволствия от „утехата”. Двете млади момичета упорито подлагат на изпитание другото измерение на половата си идентичност заради своето разочарование от хетеросексуалната любов и именно чрез хомосексуалността се сближават още по-силно като приятелки.

Развитие към нормализация – хомосексуализмът като изкушение и утеха – е представено и в романа Омраза (1993) на Фран Франчич (1958), където Нивес, приятелката на разказвачката от първо лице, й предлага женска любов, с която да облекчат своите проблеми. И двете са изгубили надежда в нормалната любов и Нивес убеждава безименната разказвачка да започне да продава тялото си. Макар да се отдава на мъжете уж за отмъщение, това не й отнема горчивината от платената любов. Затова пожелава искрената (лесбийска) любов на своята приятелка – и независимо че тя я отхвърля, то не разколебава тяхното приятелство.

По различен начин приема еднополовото предложение Аня в романа на А. Чар (1971) Игра на ангели и прилепи (1997). То остава за нея остава най-скъпоценният спомен от света на грубата хетеросексуалност. В романа за двойствеността на човешкия образ (на ангел и прилеп) хомосексуалният мотив е най-деликатен и коварен. Тъй като не е непосредствено свързан с метафората за лудницата, покриваща сюжета, хомоеротиката със своята другост и лекота се разтваря в света на мимолетната освободеност. Изпълнен с нежност, лесбийският мотив превъзхожда деструктивността на традиционната любовна история на Нася и енорийския свещеник Фаус и въпреки краткотрайността си дава на Аня най-истинското и прекрасно изживяване. Случва й се с Нася, femme fatale от Идрия[13], която в еротичните си пристъпи неочаквано отгатва любовта на Аня и й се отдава без предразсъдъци.

По свой начин принос в нормализацията на литературните хомосексуални герои, подвластни на младежките си експерименти, имат романите на Андрей Морович (1960) Бегачът (1993) и Владетелката (1997). Техните пикарескови герои Макс и Сабин, докато се шляят из ъндърграунд пространството, се впускат освен във всичко останало и в хомосексуални приключения. Понеже и за двамата е най-важен външният вид на нещата, на повърхностно равнище същият или обратният пол са само средство за задоволяване на половите им нагони и на житейските им потребности (например печеленето на пари, поддържането на жилище – Зупан Сосич 2003:131). Прагматичността на потребителя превзема хомоеротиката и дотолкова я прекроява в хомосексуална еротика, че авантюристичността, характерна и за двете, ги съединява в бисексуалността на съвременния хедонизъм.

Бисексуалността като възможност за нормализация на хомосексуализма е представена в романа Танго с копринени налъми (2002) на Тед Крамолц (1922). В този любовен роман, където са показани няколко случая на любовна безпътица и проблеми, еднополовостта е все още екзотична, но освободена от привкуса на нещо грешно и забранено. За разказвача, възрастен художник, това е болезнена тайна само когато са застрашени неговите любовни отношения; към еднополовите авантюри обаче се отнася с търпимост и разбиране, ако ги забележи при близки хора. В романа присъстват и лесбийски мотиви: разказвача го безпокоят лесбийските обяви, намерени сред записките на неговата любима; но той приема като нещо естествено развода на свои познати заради хомоеротичните истории на съпругата.

По-различен подход към нормализацията на хомосексуалния герой избира романът Смъртта на словенската примадона (2000) на Брине Суит (1954), в който хомосексуалист заема (нетипично за словенски роман) мястото на централния герой и разказвач. Той разказва историята на словенската примадона Леа Крал, потискайки на заден план хомоеротичните си пориви; едва накрая го виждаме като част от живота на Леа, когато тя му „пуска” своя любовник Ремек. Разказвачът от първо лице се представя като компаньон и изтънчен приятел на Леа, който разбира оперната певица по-добре от нея самата; включително и при механичната размяна на любовници. Техните отношения – той хомосексуалист, тя хетеросексуална – в Париж не пораждат никакви недоумения, но и на двамата духовната им връзка им се струва по-искрена и неподправена от сбърканата телесна любов, която преживяват извън отношенията помежду си.

Границата между приятелството и любовта, а още повече между любовта и еротиката в отношенията им е напълно премахната, дори хомоеротичността на разказвача[14] допринася за истинското приятелство (както и в романа Да тичаш след червена дяволица в приятелството на Альоша и побягналата Ирена) между мъж и жена. Ако в еднополовите отношения тази граница отпадне (например в Игра на ангели и прилепи, Фужински блус, Цъфтеж), може да причини на литературните герои проблем с идентичността. Това се случва в романите Ангели, Изгубеният разказ и Казвам се Дамян, в които хомосексуалността е централна тема (за разлика от досега разгледаните текстове, в които е само мотив). В тези романи половата определеност се превръща в развъдник на сривове и кризи на идентичността, а занимаването с половата идентичност е основната романова ос. В романа Изгубеният разказ (2001) на Бране Мозетич (1958) например криза на идентичността преживяват съвсем млади наркомани (като Янез и Арюн)[15], които попадат в гей общество заради дрогата. Тяхната прагматична логика не застрашава еротиката, нито приятелството, макар че главният герой, хомосексуалистът Боян, не иска повече неангажиращо да привлича мъже. Средата на „празното съществуване” на героите е именно дрогата, заради която всички са затворени в унизителния кръг на търсене на опиати и застрашително вегетиране. Дневниковият разказ обвинява не само репресивната хетеросексуална матрица, но преди всичко живота на младите. Изгубени в преследване на силни чувствени удоволствия, те се срещат по клубовете и дискотеките на порочната субкултура, каквито са „Пропаганда”, „К4” и „Амбасада Гавиоли”, а комуникацията между тях тече само когато са дрогирани. Главният герой Боян иска в мелето забави и повърхностни авантюри да постигне по-дълбока любов, но това не му се отдава.

И героят хомосексуалист от предишния роман на Мозетич Ангели (1996) в търсенето на истинска любов скъсва със стереотипа на авантюристичната хомосексуална любов, но с трагичната си криминална история изтъква садомазохизма като символ на променливостта на света. Именно този символ, свързан с урбанизма, придава на сюжета универсални черти, макар нищо да не го отличава от примитивния хедонизъм на хетеросексуалната любов, която също присъства в романа. Хомоеротиката, изведена на сцените на субкултурата – в клуба, в дискотеката и на плажа, – действа като пълноценно общуване, което започва да се опорочава поради собственически, насилнически, обсесивни и амбивалентни пристъпи. Ако сравним романа на Мозетич с вече разгледаните романи, ще установим, че именно в неговите произведения отсъстват обичайните положения, характерни за словенския роман още от Къщата на Мария Помощница на Цанкар: свеждането на хомоеротиката само до младите възрастови групи и до пространства, ограничаващи свободата. Също така хомосексуалността не е рамкирана като морално преобърнати или твърде вятърничави отношения, поради което не е забулена в грях, срам и абстрактност. Като духовно-емоционална обсесия, ограбена откъм искреност и вярност, тя прилича и е равностойна на хетеросексуалната любов, чиято същност е проядена от болестта на днешния ден: скуката и блокадата в междуполовото общуване.

В романа на Сузана Тратник (1963) Казвам се Дамян (2001) тази болест е толкова силна, че централният персонаж Дамян трябва да се подложи на психиатрично лечение, защото вече не намира връзка с обкръжаващата го среда. Комуникативната блокада, източник на драматичност в разказа, работи също така и на възприемателско равнище, доколкото читателят (поне) до половината на романа не може да определи (половата) идентичност на разказвача от първо лице Дамян. Загадката на идентичността е и загадка на повествованието, в което читателят може да съпреживее битийните комплекси на младежа. Едва към края на романа разбираме, че тайната на Дамян е всъщност различно разбиране на собствения пол: като жена с мъжко самосъзнание той не се причислява към лесбийките, а е подчертано ироничен и към травеститите. Източник на неговата невротичност са нездравите (показани като инцест) отношения с баща му в детството, както и комуникативната блокада между членовете на семейството, която се задълбочава, след като той официално се преименува от Весна на Дамян. Пасивната съпротива на Дамян, изразена като бунтарско самоунищожение, в романа можем да я разчетем и като имплицитна критика на патологично преобразените междуличностни отношения. Причинява ги хетеросексуалното общество, което определя кое е нормално и кое ненормално. В своите хетеронормативни репресии то свежда омразата до половите малцинства, но тъкмо в рамките на тях самите предизвиква неудобство, съпротива и срам пред другите, които чувстват еднакво.

Репресивността на хетеросексуалното общество, критиката на преобърнатите междуличностни отношения и комуникативната блокада са симптомите на съвременния свят, оглеждащи се и в останалите романи. В тях хомоеротиката е представена преди всичко като преходна фаза на половото развитие, затова пътят към нормализацията се препъва в препятствията на стереотипизирането, клиничността и тайната. Най-съвременният подход към хомоеротиката предлага скептичен релативизъм, който уеднаквява хомосексуалната и хетеросексуалната любов: двете се разрушават най-вече поради скуката и комуникативната блокада.

ЛИТЕРАТУРА

Босуел 1997: Boswell, John. Revolucije, univerzalije in seksualne kategorije. – Časopis za kritiko znanosti 185, 119–139.

Бътлър 2001: Butler, Judith. Težave s spolom: feminizem in subverzija identitete. Ljubljana, ŠKUC (Zbirka Lambda).

Зупан Сосич 2003: Zupan Sosič, Alojzija. Zavetje zgodbe. Sodobni slovenski roman ob koncu stoletja. Ljubljana, Literarno-umetniško društvo Literatura (Zbirka Novi pristopi).

Кухар 2003: Kuhar, Roman. Medijske podobe homoseksualnosti. Analiza slovenskih tiskanih medijev od 1970 do 2000. Ljubljana, Mirovni inštitut (Zbirka Mediawatch).

Мозетич 2001: Mozetič, Brane. Slovenski roman in lik homoseksualca. – Časopis za kritiko znanosti, 202–203, 373–381.

Римън Кенан 1999: Rimmon Kenan, Shlomith. Narrative fiction: Contemporary poetics. London and New York: Methuen.

Сукич 1997: Sukič, Nataša. Identitete devetdesetih. – Časopis za kritiko znanosti 185, 213–229.

Сукич 2001: Sukič, Nataša. Androginost – utopia seksualnih revolucij. – Časopis za kritiko znanosti, 202–203, 331–343.

Превод от словенски език Людмил Димитров



[1] За хомосексуални мотиви в съвременния словенски роман пише Б. Мозетич (Мозетич 2001:373–381). Проследява ги от романа на Ф. Ноушак Хлапета (1938) до съвременния роман на Б. Ш. Мерат Смъртта на словенската примадона (2000), на който обръща най-голямо внимание. Изброява следните прозаични произведения с хомоеротични мотиви: сборника с новели на В. Крал Мъжът, който си мърдаше ушите (1961); сборника с новели Слънце слънце слънце (1972) на М. Швабич; романа на В. Шава Жажда (1973); романа Доленският Хамлет (1976) на П. Зидар; романа на И. Зорман Чичо Бенямин (1977), романа на А. Цапудра Малък свят (1977); романа Хулигани (1987) на М. Рожанц; романа на М. Михелич Чужденецът в Емона (1978); сборника с очерци на Ж. Петан Небе на квадрат (1979); романа на В. Зупан Левитан (1982); романа на М. Йершек Една седмица до пълнолунието (1988).

[2] „Обществен пол” е понятие за означаване на социалните разлики и отношения между мъжа и жената, които са придобити, и включва анализ на ролите, отговорностите, ограниченията и нуждите във всички области на конкретния социален контекст.

[3] При изучаването на историята на ХХ век като революция може да се разглежда и „историята на малцинствата”, които се стараят да опазят историята на по принцип пренебрегваните и изключени от канонизираната историография общности (Босуел 1997:119).

[4] С проблематиката на половата идентичност в рамките на gender studies най-вече се занимава англоамериканската наука. Тя борави с две основни понятия: sex и gender. Първото можем да го преведем като пол (биологичен пол), а другото като полова идентичност (обществен пол). Gender-изследванията обикновено се възприемат като дял на феминизма, без непременно да се припокриват с него, тъй като не се срещат единствено във феминисткия дискурс. Освен това днес трябва да се различават модернистичният феминизъм, който защитава една интегрална женска идентичност като основа на „женския полов вид”, и постмодернистичният феминизъм, застъпващ се за многообразното, неавтентично и временно разбиране за природата на пола или по-точно идентичността (Сукич 1997:221).

[5] При систематизацията на романовите образи на хомоеротиката следвам споменатите схеми на Р. Кухар, който разделя медийните образи в пет категории; при анализите си не използвам единствено сексуализацията, която в романите не се появява самостоятелно, нито пък е основа само на телесността. Така че боравя със следните категории: стереотипизиране, клиничност, тайна и нормализация.

[6] Писането на лесбийска история в научния дискурс е също в начален стадий, по принцип ограничавано както от подозрителната природа на „материала”, така и от недостига на изследователки. Доколкото в миналото хомосексуалността се е наричала „ням грях”, много учени твърдят, че лесбийството така и не е получило наименование, а в повечето случаи дори е пренебрегвано. Разглеждането на словенската хомоеротична тематика също показва, че лесбийските мотиви са по-малко от гей мотивите – от дванайсетте (обсъждани) романа само в пет присъства лесбийски мотив: Игра на ангели и прилепи, Владетелката, Фужински блус, Казвам се Дамян, Омраза.

[7] Първият хомоеротичен мотив в прозата се появява в романа Къщата на Мария Помощница (1904) на Иван Цанкар. Лесбийската сцена между Тончка и Луция в „цанкаревската” атмосфера на греха и лъжата действа не като полово прегрешение на възрастни, а е свързана с „предходна хомоеротична фаза”, каквато е детският полов живот. С идентична предходност е свързан и не толкова явният (по-завоалиран) хомоеротичен мотив в стихотворението в проза Главан (1894) на Й. Стритар.

[8] По своята едностранност хомоеротиката в Прикрита хармония е подобна на отношенията между Тайси и професора в романа Пътешествие в края на пролетта (1972) на Витомил Зупан. Докато професорът по славистика обожава демоничния индивидуализъм на своя възпитаник, в еротичната жизнерадост на Тайси не откриваме силна привързаност към професора. Двата романа си приличат по сугестивността и имплицитността на хомоеротиката, която в Прикрита хармония е обеднена откъм провокации, драматичност и еротичен обхват.

[9] Неблагонадежден разказвач е категория, предложена от Уейн Буут, а в литературната наука трайно я въвежда Сеймур Чатман. Неблагонадежден разказвач е този, в чийто наратив читателят се съмнява, доколкото неговите норми на поведение се различават от ценностите, вкуса и морала на имплицитния автор. Основни показатели на неблагонадеждност (Римън Кенан 1997:97) са: объркаността на разказвача или незнанието му поради старост, болест, образование или специални условия на хронотопа.

[10] Психиатърът на затвора също заключава, че след приемането на различността на съкилийника си Войц изпълнява условията за душевна промяна.

[11] Пуйшек си прави хумористични каламбури със смисъла на думата „педераст”. Когато казва, че Ивица не е педераст, той има предвид „педераст по душа”. Това уточнение разкрива цялостно (ограничено) знание, поставящо знак за равенство между споменатата „педерастия” и моралната извратеност: педераст като нарицателно в разговорния език означава покварен, капризен и себичен човек, на когото не може да се разчита.

[12] Фужине е името на един от източните квартали на Любляна, в който живеят предимно хора с несловенски или смесен произход, но между националности от бивша Югославия – главно босненци, така наречените презрително на разговорен език „чефури”. – Бел. прев.

[13] Идрия – град в Западна Словения. – Бел. прев.

[14] Съгласна съм с Мозетич (2001:379), че образът на хомосексуалиста е по принцип свободен и необременен, но в сравнение с Леа той е някак потаен, доколкото в описанията на любовта му всичко телесно е твърде замъглено или отвлечено.

[15] Една от кризите на идентичността у Арюн е изразена по следния начин в диалога: „А ако си падаш малко гей – какво? / Е какво толкова? / А поне би? / Мислиш ли? Откъде знаеш? / Не знам… може ти самият да знаеш, че си… откъде мога да знам какво ти се върти из главата… / Айде стига, такива типове изобщо не ме привличат… / Знам ли… / А какво беше това оня път? / Кое? /Ей това в кенефа, дето ми го… / Това беше твоят мехлем. / Поне не те ли изкефи? / Изкефи ме, само че предпочитах другаде… и малко по друг начин… / Сещам се… На мен ми беше страхотно… Само че така не става… / Не знам… / Бахти, пич, това си е яко!... / Да… / Много дрога… / Виж какво, не е само дрога… Май и нещо друго имаше… / Какво? Аз не съм такъв като тебе…/.

 

Последен брой

Езиков свят