„ЕЗИЦИТЕ” НА ЛИТЕРАТУРНАТА ТВОРБА ПДФ Печат Е-мейл

„ЕЗИЦИТЕ” НА ЛИТЕРАТУРНАТА ТВОРБА

К А Н О Н Ъ Т – Н А Ч И Н Н А У П О Т Р Е Б А

Канонът и неудобствата от него

Милена КИРОВА


The article deals with the concept of canon, the struggles against the canon, the attempts for its re-evaluation and reconsideration. Taking into account a number of observations of the critique literature of the last decades the author raises the question whether we are unable to reshape this imaginary list and concludes that if we want to change the common measure, we must change ourselves first. Since, let us not forget, the canon cannot exist out of the needs of such a measure and of the ways in which it appears to be shared in the culture of each epoch and community.

Борбата срещу канона като диктат на традицията и нормата върху авангардните наст­роения на всяка епоха бележи важна част от усилията на българското литературознание след 1989 година. Отказът от потребността да съществува „универсална” и „непреходна” мяра на литературните ценности изглеждаше като закономерен ефект на отприщената омраза към властта на репресивните институции в доскоро съществувалата тоталитарна държава. Стана задължително да мразиш канона, да го оспорваш или поне да му се подиграваш, за да бъдеш в крак с историческите промени. Появиха се сборници с „преоценки” и „нови прочити”, които представяляваха първите опити да се разколебае или, както стана модерно да казваме, да се деконструира традицията. За литературата се заговори с нов теоретичен език: творбата стана текст, творчеството – дискурс. Заедно с книгите на Фройд и Мишел Фуко, на Пол дьо Ман и Ролан Барт бяха внесени нови методологически подходи към старите и уж добре из­вестни явления на родната ни литературна история. Разрушаването на идеологическата ортодоксия, парализирала свободното развитие на хуманитарното знание за петдесетина го­дини, съвпадна със страстния интерес към постмодернизма, вече тръгнал към залез на Запад, но свеж и съблазнителен за разбудените сетива на българската литературна наука.
Ето защо ранните предизвикателства към канона на литературните ценности се слу­чиха предимно в полето на зародилия се методологически постмодернизъм. Те се изразиха в разместване на ценностите по утвърдената скала, в пародиране на доскоро задължителните начини да се говори „литературно”, в претърсване на литературноисторическото простран­ство за тематични посоки, до този момент табуирани (като еротиката и хомосексуализма, от една страна, шовинизма и македонстването, от друга) или възприети по някакво неписано правило като маргинални и незначителни (например литературата, създадена от жени).

Може би най-специфичното явление на десетилетието обаче представляваше опитът да се преосмислят онези автори, които съставляваха (и продължават да съставляват) най-висо­кия пример за приноса, който литературата може да има в изграждането и възпроизвеж­да­нето на националната идентичност. Имам предвид автори, дълго време охранявани като свещени мощи в музея на националното самочувствие; на първо място Ботев и Вазов, после Алеко Константинов, Яворов и т.н. Прочитът на тези автори с помощта на психоаналитична или деконструктивистка методология например неизбежно пробуждаше обида в съзнанието на широката публика; авторите на подобни текстове бяха заклемявани като „отродители” и предатели (в това отношение активността на казионния Съюз на писателите успя да се из­диг­не до френетични висоти); изобщо за кратко време поживяхме в усещането, че литера­ту­рата може да привлече към себе си вниманието ако не на цялото общество, то поне на сравнително широки кръгове от българската интелигенция. Никога след това вече не стана възможно да се породи скандал заради нестандартна интерпретация на някой автор или ли­тературна творба.

До края на 90-те години ясно се очертаха основните посоки, в които се случваше съп­ро­тивата срещу канона. Ще се опитам да ги назова и систематизирам, макар и съвсем нак­рат­ко.

Най-радикална, разбира се, беше онази тенденция, която дръзна да отрече канона изоб­що, самата потребност да съществува канон, като диктатура на идеологията, таксиномията и ригидната нормативност над способността да се мисли и пише експертно и свободно исто­рията на българската литература. Кулминацията на тази тенденция като колективно дело беше сборникът „Българският канон? Кризата на литературното наследство” (1998), макар че и в него ясният израз на съпротивата срещу политическата функционалност на канона се съсредоточи главно в усилията по съставянето на книгата и в концептуализирането на новата канон-съпротива от страна на съставителя, Александър Кьосев. Получи се един парадокс, който донякъде предопредели липсата на победен изход в тази борба. Всички, които се сражават срещу канона „изобщо”, в действителност са възпитани в постмодерната идея за историческата несъстоятелност на големите разкази (или „метанаративи”) в хуманитарното знание. Теоретическата борба срещу канона обаче няма как да се случи иначе освен в опита да се конструира още един подобен разказ – този път за липсата на (потребността от) канон. И така широкият жест на отрицанието, съграден върху идеята за неудобството (или дори липсата) на канона, всмука в себе си демодираната есенциалистка патетика на пророческото говорене, на универсалисткия провиденчески дискурс.

По-конкретна и по-експертна стана критическата линия на опитите да се преструк­турира канонът, като му се отнемат едни, а се добавят други явления. Двете процедури – по отнемане и добавяне – отрано тръгнаха в различни посоки.

Опитът за отнемане почерпи енергия от политическите събития и се зае със задачата да удвои – твърде буквално – идеологическите колебания на преходния период. Под ударите на „демокрацията” попаднаха твърдолинейните автори на прогреса, разбиран в социално-рево­лю­ционен формат. Разместването отекна дори в полето на образователните институции, като през първата половина на 90-те години успя да предизвика криза в утвърдените представи и да оспори присъствието на поети като Гео Милев, Христо Смирненски и Никола Вапцаров. За един много кратък период изглеждаше, че трябва да бъдат пренаписани учебните про­г­ра­ми и учебниците в средното образование, университетските курсове и кандидатстудентските конспекти. Кризата беше съпроводена (и донякъде произведена) от дебати по медиите, от бурни изказвания на някой новосъбуден в омразата си към тоталитарното минало литератор. Само след две-три години тези изблици на деструктивна енергия рязко се уталожиха, не на последно място защото отмъстителността отстъпи място на нови и по-реални проблеми с битово-социален характер.

Не така бурно и някак „от само себе си” обаче се случи друг вид лишаване на канона от имена и текстове. Имам предвид онази част от националния литературен канон, която беше изработена във времето от 1944 до 1989 година. Оттам просто изтекоха огромен брой автори, успели да намерят подслон и закрила със силата на идеологическото внушение. Никой не се застъпи за тях и това сякаш беше единственият консенсус, който съумя да постигне българ­ското литературознание след 1989 г.

Положителният (или градивният) аспект на борбата да се преструктурира канонът се изрази в поредица от опити да бъдат открити и прибавени към неговата цялост имената на нови автори или пък забравени произведения от автори с вече гарантирано присъствие в националната памет. Тук най-напред трябва да отбележа едно разочарование, което сполетя амбициозните търсачи на нови явления. В чекмеджетата на българските писатели от тотали­тарното време не се намериха ръкописи, които да „измият срама от челата”, ако цитираме Ва­зов, така чувствителен към проблемите на достойнството и срама. Наистина, постепенно се публикуваха няколко дневника (например на Б. Делчев и на Й. Вълчев по-късно), но незави­симо от някои прояви на прибързан възторг, в тях липсваха доказателства за концептуално осмислена съпротива срещу политическата действителност; несъгласията на авторите се вър­тяха из кръга на недоволствата в битово-междуличностен план. Показателно е, че се появиха и симулативни явления в този порядък: автори на предишното време и преди всичко на не­говия морал побързаха да драснат по някоя книга със спомени, а в нея положиха максимални усилия да се оневинят и автомитологизират – разбира се, с минимален успех. Л. Левчев е най-характерният пример в това отношение.

В състоянието на вътрешна липса погледите на критиката и надеждите за разширяване на канона закономерно се насочиха навън, към литературния опит на неопровержимите ди­сиденти. Така бяха въведени в културен обмен имената на Цв. Марангозов, Ат. Славов, Д. Бочев, Ас. Игнатов и др. (в тази поредица не бих споменала Ю. Кръстева, чиито романи – по­вече или по-малко заслужено хвалени – не принадлежат по никакъв начин на българската литературна траадиция). Някои от тези автори наистина бяха работили последователно и с чувство за мисия през годините. Проблемът се появи с литературните достойнства на техните текстове; по-голямата част от тях не бяха възпитани в литературност поради специфичните исторически обстоятелства и се опитаха да я компенсират бързо, нерядко в пряко подра­жание на чужди автори (типичен е случаят с Д. Бочев и Х. Милър), както това по принцип не става. Като най-литературен автор „отвън” се наложи Цв. Марангозов. Неговата пиеса „Гъ­бата или обратното на обратното” беше важна за 90-те години. И все пак канонът не се огъна и не допусна в себе си дисидентските попълнения, както всъщност искахме да се случи.

Малко по-добър късмет сполетя втората линия на критическите усилия: претърсване на историческото пространство за потиснати, маргинализирани имена. Успехът в тази посока по принцип изглежда предизвестен, тъй като историята на българската литература е всеизвестно жестока към всичко, което не успее да попадне върху гребена на най-перспективата вълна от всяка епоха. Тя може да бъде наречена история на генералите, макар че това название по-скоро прикрива провинциалните комплекси, които я правят надменна и херметична. Писателите, чието творчество се е оказало притиснато между две стъпала на някакъв преход в развитието на българската литература, от десетилетия са невидими. На неколцина от тях, родени в Бургас и в Странджанския край (Петко Росен, Минко Неволин, Вен. Тин. и др.), М. Неделчев посвети книгата „Писатели-преображенци и техни спътници” (1999). За съжаление, в тази книга „изчезналите” поети са представени главно биографично, липсва аналитично вни­мание към тяхното творчество. В същата посока на реставраторските усилия мога да спомена доста изследвания: върху Николай Райнов, Йордан Стубел, Андрей Протич съот­ветно от Светлана Стойчева, Ивайло Христов и Алберт Бенбасат, както и надигналия се по някое време интерес към Борис Шивачев.

Като отделна линия трябва да се има предвид завръщането на литературата, написана от жени. През последните двайсетина години съвременният читател почти наново се запозна с Яна Язова и Фани Попова-Мутафова; усети се по-сериозно внимание към Магда Петканова и Анна Каменова. Наистина, прекаленият патос, който понякога съпровожда иначе искрените усилия на съставители и редактори да убедят читателите в изключителната значимост на „своите” авторки, не прави добра услуга на претендентите за място в националната класика. Полезно би било да си спомним колко бързо изчезнаха точно най-шумно разхвалените ав­то­ри от литературата на българския соцреализъм.

Но нека се върнем отново към най-общото разделение на усилията да се добавят „нови” стари явления към канона. Втората страна на тази тенденция се изразява в опита да се реставрира ценността на забравени творби от иначе известни писатели. Всъщност по-често става въпрос не толкова за отделни творби, колкото за цели тематични посоки, репресирани от литературната критика по причини с най-често политически или моралистичен характер. Ето например религиозната лирика на Ст. Михайловски или романите на К. Христов; до 1989 г. те обичайно не се споменаваха дори пред студенти по българска филология. Религиозната лирика – поради очевидната й неадекватност в обстоятелствата на победилия комунизъм; романите на К. Христов – поради тяхната „скандална” еротична тематика. И двете явления станаха обект на историческа реставрация през 90-те години; първото – от Калин Михайлов, второто – от Алберт Бенбасат.

Бихме могли да добавим и други примери, но не това е целта ни. По-скоро искам да обобщя, че завръщането назад – към изтласкани, обезгласени, забравени автори и творби – се оказа продуктивна стратегия на българското литературознание след 1989 г. Как обаче се отрази това на канона? До какви размествания и нови подредби доведе? Най-общо казано – изобщо не оказа въздействие и не доведе до нищо. Канонът посрещна всички усилия да бъде разглобен и отново сглобен спокойно, със снизходителна, ако не дори насърчителна, усмив­ка. Устоя целостта му, както и самата потребност от нея. Всъщност истината е, че без канон (който в крайна сметка означава обща мярка за ценност) литературните явления не могат да протичат в образователно, възпитателно и дори развлекателно обращение. Достатъчно е да си представим хаоса, който би настъпил във всички училища, както и пълното объркване на тези, които преподават литература. Оказва се, че канонът, както парите, представлява необ­хо­димо зло; той прави възможни културните отношения между хората в един колектив.

И все пак – безсилни ли сме в желанието си да преустроим канона?

Да тръгнем още веднъж от обекта на нашето въжделение. Канонът е митологичен кон­структ. Той попада в една поредица от явления с колективната памет и националната иден­тич­ност например. В състояние сме да разсъждаваме върху процесите, които са довели до формирането на тези ментални комплекси, можем да анализираме компетентно всеки от тях с концептуалния инструментариум на една или друга теория. Това обаче няма да повлияе пря­ко върху стабилната им формираност и особено върху потребността от нейното възпроиз­вод­ство в по-широк културен контекст. Може би някога, например през 19 век, подобни про­цедури са били в състояние да окажат известно влияние, но днес тази възможност е много сил­но ограничена поради еманципацията на масовата култура, както и поради маргина­лизи­ра­нето на всякакви занимания с научен характер. И тук трябва да забележим един специ­фи­чен ефект в модерната употреба на канона. Макар че по съдържание и литературни достойн­ства представлява най-високия план в културните достижения на един колектив, по начините на своето потребление в широка социална среда той се опитва да наподоби механизмите за разпространение на масовата култура.

В съществуването на канона, освен всичко друго, има нещо призрачно, което го прави трудно уловим за въздействие и промяна. Той представлява имагинерен списък (знаем го по презумпция, но неговото присъствие няма никъде конкретно дефиниран и материално реали­зиран характер). Материалната реализация на канона можем да открием, ако извлечем поредица с имена и творби от учебници, учебни програми, кандидатстдунтски конспекти и литературноисторически съчинения. Всички документи в това пространство обаче имат по ня­какъв вид несъвършенство в способността си да представят канона. В учебниците напри­мер той е задължително съкратен; научните изследвания пък винаги изразяват специфични стратегии на подбора, валиден за една или друга епоха.

И нека се върна най-сетне на основния си въпрос. Тогава – какво да се прави? Как можем все пак (и можем ли изобщо) да въздействаме върху канона въпреки неговата оче­видна непревземаемост? Моят отговор е скромно оптимистичен: можем, но много бавно, с непреки методи и по доста опосредствани пътища. С други думи, усилията трябва да бъдат със­редоточени върху самите основания за съществуване и върху механизмите за възпро­извеждане на канона. Ако канонът е мярка за оценка и употреба на българската литературна история, то тогава можем да се опитаме да въздействаме върху самия вид историзъм, с който българското съзнание поражда потребността от такава мярка. Иначе казано, борбата за ре­фор­миране на канона трябва да започне от борбата за нови подходи към идеята за лите­ра­турна история. На първо място тук според мен биха могли да попаднат усилията по раз­граждане на традиционната монолитност, по пренаписване на „Българската литературна история” като констелация от литературни истории, всяка от тях съсредоточена в свой кръг от автори, проблеми и теми. В подобен възглед, разбира се, няма нищо ново, той вече за­поч­на да се прокрадва и в практиката на българското литературознание, но ми се струва важно да подчертая неговата връзка с борбата срещу склерозата на канона.

Създаването на „малки” или „частни” истории, плурализмът на историческия модел ще възпита по нов начин способността да се мисли (и употребява) канонът. Истина е, че такива „малки” истории все още липсват у нас; нямаме толкова закономерно необходими изследва­ния като история на масовата литература, на литературните вкусове, на отделни жанрове или типове авторство, на цели тематични кръгове като болестта, лудостта, детството или смъртта например; нямаме дори история на литературното село и на литературния град... Тяхната евентуална поява ще направи възможен един паноптизъм на отношението към литературното минало. Ако не можем да променим директно канона, можем поне – бавно и търпеливо – да променяме съзнанието, което го възпроизвежда и консумира. Не на последно място имам пред­вид съзнанието на самите литератори, тяхното възпитание в нов тип литератур­ноис­то­рическо мислене. За да променим всеобщата мярка, трябва най-напред да променяме себе си. Защото канонът, да не забравяме, не може да съществува извън потребността от такава мярка и от начините, по които тя се оказва споделяна в културното пространство на всяка епоха и общност.

Текстът, който следва оттук нататък, изразява една тенденция на съпротива срещу зас­палия, вцепенен канон, която в най-голяма степен характеризира усилията на българското литературознание през годините след 1989. Това са фрагментарни и частни предиз­викател­ства към прочита (или понякога липсата на прочит) на отделни автори и произведения. Тази тенденция закономерно предхожда появата на онези „малки” истории, за които говорих. Надявам се, че следващата стъпка в нашите общи усилия ще бъде белязана от по-цялостни и системни изследвания, които ще променят литературноисторическото мислене и ще успеят да въздействат върху канона.


 

Последен брой

Езиков свят